Търсене в този блог

събота, 4 декември 2010 г.

Пижо и Пенда са нашите Ин и Ян - моя статия в научно-популярното списание „Осем“ за символите и посланията на някои български народни везби, традиции и обичаи *** Pijo and Penda are Bulgarian Ing-Yang symbols - My article in Bulgarian popular science magazine "Eight" about the symbolism of some Bulgarian folk embroideries and traditions

Пижо и Пенда са нашите Ин и Ян


Пижо и Пенда са нашите Ин и Ян












Символът на Изтока, но в цвят и многослойна символика, всъщност е завещан от дедите ни - в песните, везмото и мартеничката


Автор: Светлана Костовa

Публикувано в списание „Осем“, бр. 3/2009, с. 17-19

Българската шевица е в бяло и червено, истинският знак „Ин и Ян“ също е в бяло и червено. Тази хипотеза сподели в предишния ни брой инж. Живко Желев. Провокирана от тази реплика, Светлана Костова донесе в редакцията материал, в който разкрива удивителни съвпадения и като форма, и като символика между „Ин и Ян“ и българското везмо, мартеницата и песните! В България обаче преобладават цветовете бяло и червено (а не бяло и черно). Дали познанието в Китай е изкривено в лабиринтите на времето, но пък е съхранено в България? Нищо чудно някой ден да се окаже, че и Лао Дзъ е българин.

В последните години по цял свят особена популярност доби един знак, дошъл от дълбините на времето. Показа ни го Китай, съхранил знанието за този символ, наречен „диаграма на върховния принцип“, или по-познат като „Ин-Ян“. Изображението на черно-белия кръг с две точки като очи вече „наднича“ отвсякъде. Може би защото подсъзнателно искаме да изразим колко болезнено съвременният човек чувства дисхармонията на битието. И може би защото интуитивно търсим промяната, чийто символ е знакът.

Нашите предци – старите българи, обаче са живеели в хармония, защото също са притежавали дълбокото и проникновено знание за този принцип. При това със своя собствена оригинална трактовка!

Тя се открива в запазени и до днес образци на народното изкуство, като едно от тях е мартеничката. Но за нея после. Нека първо да разгледаме някои родни шевици. На снимката вдясно са показани бродерии от XIX век по ръкави на женска риза от Дупнишко. По пъстър, поетичен и неповторим начин те показват българския поглед върху монадата „Ин и Ян“ - т.е. сливането на женското и мъжкото начало, вечния танц на живота.

Ин и Ян Централният композиционен орнамент отчетливо изобразява двата основни капковидни елемента, познати ни от „китайския“ знак – двете противоположности, които се обединяват в едно... но в цветен вариант.

Какво са Ин и Ян

Китайската философия определя Ин и Ян като обобщени наименования – символи на вътрешните или външни характеристики на материята, енергийни субстанции, частици с различен заряд: отрицателен (Ин) и положителен (Ян). Всеки от тях съдържа в себе си частица от другия. Те взаимно се допълват и привличат, благодарение на едното се забелязва другото, затова са неразделни.

За китайците Ин е символ на женската енергия, на водата, на земята, на вътрешното, пасивното, покоя, нощта, тъмнината, Луната, приемането.

Ян пък е символ на мъжката енергия, небето, външното, активното, деня, светлината, Слънцето, отдаването. Двете сили се обединяват в целостта на монадата „Ин и Ян“ – израз на безкрайното и всеобхватното.

Но това илюстрират и показаните детайли от български везби. Двете противоположности Ин-Ян, които се допълват, са изобразени една до друга. Женската половина в основната си част е отгоре, а мъжката – отдолу. Тези условни позиции се запазват и на изображението на шевицата на левия ръкав, където обаче посоката на въртене е обърната (...). Това обръщане е характерно за всички български шевични орнаменти, които описват движение. На единия ръкав е по часовниковата стрелка, на другия – обратно.

И двете половини на монадата от тази българска везба съдържат клонки, филизи, листа, цветя, плодове и шушулки със семена.

В мъжката половина преобладават филизите

и семената, докато в женската доминира червеният цвят и изпъкват и плодовете (ябълки) с техните плодници. Има и изображения на слънца. Защо?

В българския фолклор слънцето понякога е възприемано като мъжко същество или божество (както и Ян в монадата), а месечината – като женско. Но съществува и един друг пласт, вероятно много по-древен, където слънцето се свързва с женското начало. Жената е Янкулица, възпята в народните песни като златно дърво на живота, отрупано с плодове:
„Не е било ябълчица,
най е било Янкулица,
сребро корен - сам Янкула,
злато гранки - синовете,
пет ябълки - мили щерки.“

Хората свързват слънцето с червения и златния цвят и неговия символ огъня. Месецът (в мъжки род) е обвързан с водата и бялото. Червеното е цветът на отдаването, на сърцето и любовта – на енергията, която се превръща в материя и поражда живот. Бялото е символ на духа, непроявената реалност, първопричината, корена. Червеното и златното изразяват женското, материално и плодоносещо начало, кръвта, живота. А бялото е Ин – мъжкото, духът, непроявената материя, мисълта, идеята, семето на бъдещия живот.

В „Мома и момък забягват“ момъкът дума:

„– Люлю либе, първо либе, Що да сторим, да напраим? Бре най д’ идем ю чисто поле, Яз ша стана студен гяран, Ти над меня златна кофа!“

Това е българската космогонична представа за свещения брак между небе и земя. Досущ като прозренията на източната философия. „Чистото поле“ е алегория на Великата пустота - полето на безкрайните възможности на сътворението?! В „чистото поле“ на пространството всъщност „геранът“ (кладенец) е едно цяло с неговата „кофа“. В онзи миг, когато Ин и Ян се слеят, т.е. когато златната кофа навлезе в сребристата вода на кладенеца и загребе част от нея – тогава в Ин има Ян (кофата в кладенеца с вода) и в Ян има Ин (водата в кофата)! Това е мигът на сътворението, който ражда безброя. Люлката на живота е хармонията на единството.

В книгата „Учение за пътя и морала“ („Дао Дъ Дзин“) на Лао Дзъ се казва:

„Пътят ражда едното. Едното ражда две. Две ражда три. Три ражда безброя.“
(Виж фиг. 1. - бел. ред.)

Безбройните неща изнасят на гърба си сенчестото ин и обгръщат в недрата си слънчевото ян, пронизани са от потока на енергията чи, която ги хармонизира.“ Смисълът на битието според даоизма е усъвършенстването с цел постигане на хармония между Ин и Ян, която води до завръщане към изначалното космическо цяло и единение с висшия принцип във Всемира.

Същата тази „диаграма на върховния принцип“ откриваме в структурата на дървото на живота в българските песни. Като в една монада, двете му страни се обединяват и формират неговата цялост:

„Чудно дърво чудновато,
вършето му дур до небо,
сълпето му дур до земи,
листата му маламени,
род родило две ябълки...
Щото било чудно дърво,
Оно било тежка сватба,
щото било две ябълки,
оно било до два млади,
до два млади под два венци...“

Същата поезия и символи – дървото на живота, ябълките, цветята... ги намираме претворени и в българското везмо... А червеното и бялото са основните му цветове. Червените конци проникват в бялата тъкан, свързват се с нея и в съзвучие с белите нишки на платното създават образите.

А какво са Пижо и Пенда? Булка и младоженец. Ин и Ян. А в преплетените конци е закодирано отново червено-бялото двуединство на българите.

Съчетаването на Ин и Ян в българския им вариант като обединение на двата цвята – бял и червен – изразява най-ярката представа на българите за единство на противоположностите и постигане на хармония. То е еманация на здраве, сила и красота.

Употребата му във връзка с дървото на живота, в обичаи и обреди, свързани с началото на нови природни и житейски цикли, изразява вярата на предците ни, че ТО е основата на живота и началото на началата! Което семантично изразява и монадата „Ин-Ян“.



Източник: Светлана Костова. Пижо и Пенда са нашите Ин и Ян. Списание „Осем“, бр. 3/2009, http://www.ossem.eu/article.aspx?pg=arl98 ,
http://svetlanaarts.blogspot.com/2010/12/my-article-about-symbols-and-messages.html

Translate

Google+ Badge

Google+ Followers

Последователи

NetworkedBlogs