ХУДОЖЕСТВЕНО – ИСТОРИЧЕСКИ ТРАДИЦИИ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПЛЪСТЕНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ

Автор: Райко Сефтерски

Публикувано в списание „Задpуга” бр.1/1986 г.

This text in English: 

http://svetlanaarts.blogspot.com/2014/11/artistic-and-historical-traditions-of.html

      

         Между различните български народни текстилни изкуства – декоративно-орнаментирани тъкани, народни шевици, губери и гладки килими, плъстените изделия образуват отделна самостоятелна група.

       Запазените образци от български плъстени изделия са от XVІІ, XVІІІ, XІX и първата половина на XX век, като едни от тях се явяват музейни притежания на Рилския манастир, етнографските музеи в София и Пловдив, музеите в Копривщица, Видин, Сливен, Елхово и други, а така също известни са и голям брой частни притежания от XІX и XX век. Много от тях, особено килими, представляват уникални произведения на текстилното българско народно изкуство, не само по отношение на технологическата си специфика, по състава на орнаментите и монументалните им композиции, но и поради големите им размери – 4 метра дължина на 3,5 метра ширина и достигащи до 20 и повече килограма тежина.

        Българската народна терминология за плъстените изделия е специализирана в зависимост от вида на изделието. Най-често плъстите биват наричани „старобино нящо”, но названието плъст в народните диалекти е засвидетелствувано като „плъст”, „плъстина”, „плас” и др. Най-ранното писмено сведение в старобългарските писмени паметници се отнася към Х -  ХІ век. Според вида на плъстените изделия, в миналото широко място е заемала плъстта за езда на коне без седло, известна като „тегалтия”, „телтия”, „стеле” и др. Те били едноцветни – бели, жълти и сиви, но често пъти и  както показват някои изображения в икони от ХVІІІ и ХІХ век, богато орнаментирани. Най-ранно засвидетелсвувано конско стеле се вижда върху една каменна гравюра от ІХ век от Преслав, изобразяваща яздещ конник със знаме в ръка.

     Твърде оскъдни са данните за плъстени шапки у българите. Само в Родопите в по- далечното минало, края на  ХІХ и началото на ХХ век, все още „валяли” т. нар. ”кюляфи” – по форма на пресечен конус от едноцветна сиво-кафява вълна и без перифения. Технологията на тези плъстени произведения остава все още недобре проучена.

      Третата най-голяма група плъстени изделия са плъстените „постилки” за спане, едноцветни -  бели, жълти, сиви или орнаментирани, според местната традиция. Всяко момиче в чеиза си трябвало да има най-малко една такава плъст, т.е. „брачна – сватбена плъст”, върху която младоженците започвали да спят от деня на сватбата. Върху такава плъст на лицевата или опаката и страна, освен инициали, имена и дати, се срещат символични и магически изображения, явно свързани с благопожелания към брачната двойка. Такива знаци се срещат върху плъстите във всички етнографски области по най-старите екземпляри от ХVІІІ, ХІХ и ХХ век.

      Плъстените килими се различават по различните размери и орнаменталната украса, предназначени изключително за постилане на пода в гостните стаи.

           В това отношение най-голямо разнообразие представляват копривщенските пълъсти от ХVІІІ и ХІХ век. Тяхното богато орнаментално и композиционно разнообразие позволява да бъдат направени сравнителни изследвания с останалите български народни текстилни изкуства – гладки килими, губери, козяци, черги, орнаментирани тъкани, везба, както и с други наши художествени изделия – дърворезба, медникарство, керамика, каменна пластика и други.

      За производството на плъстени изделия, в това число и на килими, които са най-материалоемки, основната суровина са различните качества овча вълна. Българите като земеделски и скотовъден народ се отличават в миналото като едни от най-добрите овцевъди на Балканския полуостров. Така че вълната не е била проблем за производство на всякакви плъстени изделия. Използували вълна от „пролетна” и „есенна” стрижба на овцете и от различни качества, познати по народните наименования като „руно”, „подстриг”, „баджак”, „ерна” или „ярина”(ситна вълна от първата стрижба на агнетата), „дреб” (отпадък при дарачене на рунна вълна), „табашка” (от заклани или умрели овце). Технологическата обработка на вълната протичала при определен режим на суровината. Първият етап е пране на „серавата” вълна – заливане на вълната с топла вода, за да се изчисти от органическите мазнини по нея, т. нар. „сер”. Следва изсушаване на вълната и разделянето и на  качества, по предназначение. От „руното” – вълната била предназначена за „фитили” и „шарене” на плъстта.  Тази вълна, както е на руно, се боядисвала в растителни бои, багрилата на които получавали от различни растения, корени и др. Това ставало в големи глинени „кюпове”, в които поставяли вълната, заливали я с хладка вода, поставяли багрилните растения и „заравяли” кюповете в непрегоряла тор да престои няколко дни при равномерна температура. Боядисаната вълна, за да се приготвят от нея „фитили” с различна дебелина за „кроене” и „шарене” на плъстта, се разчепквала и след това се развлачвала или разбивала на „лък” от майстор „дръндар”. „Ерината” и „дребта” се използували за средния слой на плъстта, настилани равномерно или правени на”къдели”, които нареждали по ширина, веднъж до дължина на няколко слоя, според дебелината на желаната плъст. 

      Самото правене на плъстта се нарича „валяне”, „валяме плъст”. За целта се използували най-прости съоръжения и сковавали „одър” от дъски, наричан още „отурак”, който поставяли върху забити четири кола или върху „шейна”. Това ставало навън на двора при хубаво време, най-често в края на лятото, когато е горещо и слънчево, за да може плъстта да изсъхне.

      У българите са известни два начина за производство на орнаментирани плъсти и плъстени килими. Първият начин на пъстрене е т.нар. „негативно” нареждане на украсата, което е известно още като „кроене”. Чрез усуканата вълна във вид на фитили върху черга се очертавали рамките на „бордюрите”, а след това „полето” – средата с различните „шарки” по него. Върху „нашарената” черга започвало настилането на лек тънък слой – фон на плъстта. Над този слой следвал „пълнежа”, т.е. дебелият слой и над него още един – горен, тънък, за да държи плъстта. Така подредена, вълната леко се напръсквала отгоре с метличка и започвало равномерно „увиване” на чергата и стягане. В някои краища в средата пък поставяли дървено кросно, около което стегнато увивали чергата с наредената плъст. След това полученото „руло” равномерно увивали свъже, за да не се получи разместване на „шарките” и пластовете. Рулото върху одъра заливали с достатъчно гореща вода, за да се напои дълбоко и равномерно и за да се получи достатъчно висока температура и влажност и вътрешно „запаряване”. Двама, трима или четирима души, наредени един до друг, започвали да „перкат” с ръце и лакти така подготвеното руло, непрекъснато от единия до другия край на одъра. После отново го заливали с гореща вода и търкалянето продължавало. Това се повтаряло по четири, пет и повече пъти, в продължени на 4 до 8 часа. След това плъстта се оставяла на равно да изсъхне и да се „изкърпи”, ако има останали дупки.

      Вторият начин на валяне на плъстени килими у българите е т.нар. „позитивно” орнаментиране. Тази технология протича в два етапа на валяне, за разлика от начина, описан по-горе. Най-напред се настила вълната – равномерно, в три последователни етапа: външен, среден и лицев слой. Следва увиване и завързване на рулото равномерно с въже, за да се получи еднаква плътност на материала. После рулото се залива обилно с гореща вода. За да се напои добре и да се запари вълната. След това започва непрекъснатото търкаляне и тупане с ръце и бухалки, отново заливане с гореща вода и пак повтаряне на непрекъснатото въртене, дотогава, докъто се получи „полузаваляна” плъст – основа. Върху така получената основа – полузаваляна плъст – започва „кроенето”, с нареждането на „шарките”, очертаване контурите на бордюрите – една, две, три или четири рамки, в които допълнително се нанасят различни орнаменти и композиции. Най-после или в самото начало, може да бъде изградена централната композиция, в зависимост от техниката на майстора-плъстар. След като се орнаментира цялата плъстена композиция, плъстта се покрива с „кеневир”, за да не се размества орнаментиката. Увива се отново на руло, завързва се с въжена намотка и валянето продължава, като се залива непрекъснато с гореща вода, с търкаляне и тупане в продължение на 4 – 5 часа.

    По отношение на колорита си, българските плъсти могат да бъдат групирани в следните видове: ЕДНОЦВЕТНИ /различни по багри – бели, сиви, жълти, но главно според натуралния цвят на вълната/; ДВУЦВЕТНИ – едноцветен фон /бял, сив или меланж/ и контрастна украса – черна бяла или сива; МНОГОЦВЕТНИ – едноцветен фон /бял, жълт, кафяв или сив/ и многоцветна орнаментална украса. Многоцветните композиции често пъти съдържат от четири до десет разцветки на топли и студени цветове, свързани разично в композициите на плъстените килими. Най-голямо богатство в това отношение представляват копривщенските плъсти от ХVІІІ и първата половина на ХІХ век. Между тях се срещат изключително ценни художествени екземпляри, запазени и до сега в музейните колекции.

     Българските плъстени изделия от ХVІІ – ХХ век, с тяхната богата и разнообразна орнаментика и композиционни решения са част от българското народно традиционно приложно изкуство. Те трябва да се изучават и се правят опити за художественото им пресъздаване при условията на съвременния бит и нужди.

***

Забележка: Снимките към статията са от музеите в Копривщица и Видин, подбрани от Светлана Костова, както и снимки от сбствения й архив.

English translation of this text you can find here: http://svetlanaarts.blogspot.com/2014/11/artistic-and-historical-traditions-of.html